Началото на тази история е поставено отдавна. Толкова отдавна, че когато ни попитат, знаем ли какво е имало в онези времена, обикновено отговаряме с „Не е имало нищо!“. Защото никой не ги помни.

Но това не означава, че липсва информация. Тя е тук – не в съзнанието ни, а закодирана в нашите клетки. И макар малцина днес да могат да я открият, разберат и предадат нататък, тя съществува. За да ни напомня заради кое чувство ни има.

Именно там, в онези времена, е началото. Там е положен фундаментът на самосъзнателните човешки взаимоотношения. Построен е от мъже и жени като нас – в зората на човешкото съществуване, водени от най-мощния инстинкт: интуитивния стремеж към оцеляване.

Тази история се е случила в епоха, когато човечеството е живяло на малки групи, а бъдещето е зависело само от едно – движението напред.

В онези времена е имало житни поля, но хората още не са били опитомени от земята, което впоследствие е установило на едно място онези – създалите на хляба.

Човечеството се е движело в четирите посоки на света, за да бере храната си и да оцелява… Благодарение на това движение ни има и нас. Животът тогава бил прост, а смисълът му – ясен: да преживееш днешния ден и да се събудиш в утрешния, за да те има отново.

Там, в онези времена, се е появила Любовта по тези места…

Тогава е нямало думи, нямало е музика и песни, нямало е някаква нужда да се описва Любовта чрез инструментариума на човешката гениалност, защото Любовта още не била изгубена, а творческата ни същност била в пълна хармония единствено с природата около нас.

Любовта се е изразявала чрез грижа, а изразното средство било просто – да хванеш някого за ръка и да го поведеш напред, а той да ти се довери и да те последва. Това е било всичко – толкова е било достатъчно.

Останалото е било ежедневие… Да намериш храна – за теб и спътника ти и да внимаваш да не изостане по пътя, ако е по-слаб, или особено, ако го виждаш, че страда.

Когато се появи дете, да го отгледате, а в края – да поемеш към безкрайността, точно както с всички в природата става.

Животът тогава бил кратък, а страховете били само полезни…

Тази история е жива още в нашите клетки, но клетките ни я пазят от нас, защото са под заплаха в критичната среда, която днес представляват телата ни.

Всички знаем, че в такава среда клетките ни не се делят и не предават своите знания. В критична среда, клетките оцеляват – те се стремят към безсмъртие, при това на всяка цена.

Затова ще се раждат все по-малко деца…

В онези времена, през тайнствената Родопа, заедно със своето племе, преминала странна жена. Тя имала до себе си спътник, но все още не и деца.

Един ден нейният спътник внезапно умрял, а жената с ръце обяснила, че не иска да го остави на пътя, а че трябва да го положи в земята. Тогава никой не разбирал, че с решенията си, тя умее да променя съдбата.

Наблизо имало високо място, днес мистична могила, за която скоро ще ви разкажа. Бях там преди време, усетих енергията, знам го… Оттам умрелия мъж се взирал над себе си в Слънцето. Правел го без да разбира, че това място е специално избрано…

Помъкнала го жената. Пътят бил къс, но стръмен, а тялото било тежко. В края на деня двамата били вече на хълма, но от умора жената заспала. Привечер, със слабите си ръце, започнала да копае.

На сутринта тя изпълзяла от черната дупка и завършила ритуала – нейният Любим зарила в земята.

Дали е усетила Бог така да й казва, за причината никой не знае, но цели четиридесет дни до гроба лежала, а нощем се взирала с поглед в безкрая.

На първата сутрин по-подир, жената видяла, че племето тръгва на път, защото всички били гладни, а храната обрана.

Жената посочила Слънцето, сетне ниската зелена трева, красивите горски цветя, а накрая с двете си ръце показала как пада дъжда от небесата…

Тя погребала там своя мъж, защото искала той от пръстта като дърво да покълне и тъй при нея да се завърне…

Да се върне, защото без тази Любов не можела вече да диша свободно, защото се страхувала сама да заспива, защото била ужасена от тъмната нощ, защото чувствала че няма закрила, защото дланта й останала празна, защото нямало за кого да се грижи, защото нямало рамо, на което да положи глава да отдъхне… Защото угаснала на живота искрата…

Не усещала хармоничния ритъм на двете сърца, а в света вече я нямало топлината, която покой да й дава, защото тогава такива били времената…

Жената нямало как да остане, трябвало да последва храната, тъй като в нея растял друг живот - такава била волята на съдбата.

Мъжът нямало как да поникне, но Създателят предопределил бил друго – той щял да я чака. Когато двамата споделят вечния сън, Бог тайно щял да скрие телата.

Жената изплакала необратимата смърт, а скоро родила момче, което положило началото на един нов народ, от който светът щял да се учи – как се гради, как се предават традиции и как Любовта създава цивилизации.

Минали много години, когато на същото място, от гората излязъл силен млад мъж с онази жена на ръце и я понесъл по стръмния път, за да се изпълни и за нея съдбата… Именно там, до мъжа, който обичала тя, да я положи дълбоко в земята.

В онзи момент Бог видял, че Любовта имала смисъл, видял как израства човека, защото жената нямала страх от смъртта, която и сега е просто кратък миг от живота…

Сетне, родили се още и още деца… Деца, които всеки от предците ги учел, в живота само да дават!

Тази кръвна линия е жива и днес. С човек с тези гени предстои да ви свържа – за да решите сами: всеки ли заслужава такава Любов и дали саможертвата е най-висшата човешка проява.

За могилата тракийска обещах да ви кажа! Намира се в местността „Колото“. Казват, че двете тела още лежат там, запазени в земята.

Казват, че това е едно от местата, където Бог е решил да скрие големите тайни за замисъла на човешкия ни геном...

Тази могила сега е символ на вечния съюз – свещената връзка между мъжа и жената!

Светлината на Създателя, скрита там, носи важна информация – в нашата ДНК е заложена способността да се обичаме, а не да се унищожаваме...

Разказват някои, че някога алхимици са минали през тези места… Какво са търсели по тези земи, нямам представа.

Но знам какво точно са казали!

„Водата, която пада върху това място не е дъжд. Тази вода е всички енергии, които има на този свят – те държат материята жива!

Вятърът тук е вълните от чувства, които пази това място!

На този хълм бушува огънят на познанието! Докоснеш ли земята с ръка, той изгаря дланта ти.

А камъните… Те не са просто отломки от тежкото бреме. Те са живата памет – запечатали в себе си стъпките на онези преди нас…

Тази Любов още изживява своето време…“

Книгата „Последни думи“ ще излезе благотворително в началото на 2026 г.

„За да се роди едно Българско дете!“