"Имало една малка душа, ефирна и трептяща като утринна роса на полъха на пролетен вятър. Тя живеела в безкрайната градина на Небето, където душите чакали своя час да поемат към Земята. Всяка от тях носела в себе си искра живот и копнеж да се роди, да усети уханието на дома, туптенето на майчино сърце и прегръдката на силните бащини ръце.

И тази душа чакала.

Всеки ден тя поглеждала надолу към Земята, където милиони светлинки трептели — това били сърцата на майките, които призовавали новия живот да ги изпълни. Когато една жена била готова да стане майка, между нея и Небето се отварял път от светлина. По този път душата слизала внимателно и намирала своето място — топло, уютно и защитено.

Малката душа била избрала своята майка.

Тя често се навеждала над облаците и я наблюдавала. Жената всяка вечер отправяла молитва към Небето, докато плачела. Тя стискала ръце и шепнела: „Моля те, Боже, изпрати ми моето дете.“

А душата усещала тази молитва като далечен звън, който я викал...

Но нещо не било както трябва...

Колкото повече времето минавало, толкова по-силно жената се вкопчвала в своята болка. Желанието ѝ да стане майка ставало тежко като камък. Тя започнала да се страхува, че това желание никога няма да се сбъдне. Сърцето ѝ се изпълнило с тревога, отчаяние и тъга.

А пътят между нея и Небето постепенно започнал да се замъглява.

Малката душа виждала това. Светлинната нишка, по която трябвало да слезе не била ясна и спокойна. Тя треперела като пламък на свещ, изложен на силен есенен вятър.

— Затова ли не мога да тръгна? — попитала душата тихо.

Тогава до нея се появил Създателят.

— За да е успешен, пътят трябва да бъде сигурен — казал Той. — Душите слизат по мост от любов, но е нужно равновесие. Когато сърцето на майката е изпълнено със страх и отчаяние, мостът започва да се люлее така, че дори аз не мога да го успокоя.

— Но тя ме иска — прошепнала душата. — Аз го усещам.

— Да — усмихнал се Създателят. — Тя те иска много. Понякога дори толкова много, че в това желание тя е забравила най-важното — да бъде спокойна градина, в която животът може да се настани и да порасне.

Душата се загледала отново към Земята. Видяла жената, която тази вечер не се молела. Тя просто седяла до прозореца загледана нагоре, уморена от празни надежди и сълзи.

— Ще я чакам — казала малката душа.

Създателят разпалил Светлина около нея, за да я види жената и да повярва.

— И тя ще те намери — отвърнал Той. — Защото когато човек пусне болката си и си спомни как да обича живота такъв, какъвто е… тогава пътят между Земята и Небето отново се отваря.

Минали дни.

После седмици.

Месеци...

Минали години...

Една сутрин жената излязла в градината. Било тихо. Тя поела дълбоко въздух и за първи път от много време не поискала нищо от Небето. Просто затворила очи и благодарила за Слънцето, за чистия въздух, за това, че съществува.

В този миг нишката светлина се спуснала към нея.

Тя станала ясна, топла и спокойна пътека между Небето и Земята.

Малката душа затрептяла и засияла нетърпеливо.

— Сега ли? — прошепнала тя.

Създателят кимнал.

И душата тръгнала по пътя.

Към топлото място — майчиното сърце.

Тя пристигнала на Земята бързо и тихо."